Къща

Духът на къщата проскърца и се обърна към съседката си.  Знаеше, че света е страшно различен от малката и тиха улица, на която се бе появила. Знаеше, че ще остане тук завинаги. Хората, заради които се бе появила на този свят и които живяха в нея дълги години, непрекъснато говореха разни странни неща за света, за непознатите места и земи, за пътешествия, за красоти и забавления. Къщата можеше да научи нови неща само от тях. От първите си собственици научи и друго - да мрази ранните пролетни дни, заради спомена за заминаването им. Преди доста време в точно такъв ден те си събраха вещите и отпътуваха завинаги. Къщата се надяваше, че ще се върнат,но никой не идваше и тя остана празна за няколко дълги и самотни години. Вече пустотата и тежеше много и сега копнееше  в нея да се заселят хора.
Е, Къщата не беше напълно самотна, защото от другата старана на улицата няколко котки често и идваха на гости. Понякога говореше с вятъра, но той вечно бързаше. Иначе и неговите истории бяха хубави, но бързаше - винаги бързаше и никога не оставаше, за да довърши  разговорите. Със снега и дъжда разговорите се получаваха по-добре, но те пък често бяха мрачни и вечно се оплакваха. Къщата предпочиташе да си побъбри с някое от околните дървета или със съседна къща - но не винаги успяваше. 
В другите къщи имаше хора, а в някои даже и домашни любимци. Понякога къщата завиждаше, друг път и се плачеше, че нея няма кой да я погледне, че няма кой да поправи счупените керемиди и водосточната тръба от южната страна...
Преди седмица прашна черна кола спря  на пътя отпред и двама мъже с шапки излязоха. Те внесоха няколко тежки кашона, а после се качиха в колата и заминаха. Къщата се зарадва - най-после ще има някой, който да я обитава.  
След няколко дни дойде друг човек. Той влезе тихо и внимателно затвори вратата след себе си. Без да разкопчае връхните си дрехи мъжът премести кашоните от коридора в една от стаите. После рязко разлепи дебелото тиксо на единия от кашонните. Имаше кокалести ръце, беше слаб и висок, на средна възраст и се сливаше със сивия си костюм. Лицето му се криеше в широката периферия на черната му шапка. Той бръкна бавно в кашона и извади  тънка папка. Ръцете му прелистваха внимателно крехките пожълтели листи - на места се забавяха на други вадеха снимките и ги приближаваха, за да ги огледа по-добре. Къщата можеше да види само толкова. Кой беше човека, който разглеждаше досието - не беше ясно. Видимо бе погълнат от  материалите. Рязък и натрапчив звън разкъса тихата задушевност - телефонът на човека. Къщата следеше всичко с интерес. Скоро никой не я бе посещавал, никакъв шум не бе смущавал през последните години и сега се радваше на всяко изскърцване, на всеки човек и шум, дори на мишките, които си правеха дупки през стените и... на телефонния звън.

 - Ало ... Да, в мен е! -сериозно съобщи мъжът и погледна към папката.
Има хубав глас - помисли си къщата. Дали си има семейство? Дали ще дойдат да живеят тук? Ще е хубаво, ако има деца. Къщата се усмихна...

Направи си сам лепенка за телефон / буркан / нокти ....

 Преди време ми попадна инфорация как да  "свалим" изображение от хартия върху  лак за нокти или тиксо /за етикет/. Тоава си направих написи "сол", "захар" .... и ги налепих по кутиите в кухнята. Днес търсих, но не намерих информацията, за да си припомня точно начина - затова работихме  по спомени.

1. Отпечатахме изображението на  лазерен принтер.

2. Потопихме лицевата страна на изображението в спирт за 1-2 минути.

3. Подсушихме какртинката внимателно.

4. Залепихме тиксо върху картинката.

5. Потопихме във вода изображението за 1 минута и изтрихме хартията, за да остане само тиксото с изображението!

6. Залепихме картинката и се зарадвахме на резултата.

7. Успех на Всички!!! 

 https://learningapps.org/watch?v=poxc2r0gc20

МОЕТО хранене СЛЕД хепатит А

Тук ще напиша за храната, която приемах в месеците след болничното лечение на прекаран хепатит А. Режимът на хранене ми бе предписан от доктор при изписването от болницата.
Първоначално следването на диетата ми беше стриктно, а по-късно (след 5-6 месеца) си позволявах и малки нарушения.
Пиша този пост, защото някой може да си вземе някоя от нахвърлените идеи и да си я преправи за себе си (според предписанията на инфекциониста  си). 

Идейки:

- изкиснато сирене, хляб и чай от билки;

- зелен фасул с картофи(с минимално количество лук и мазнина);

- всякакви варива спагети, кус-кус, макарони и др.(без яйца) със захар, сирене или захар и сирена, изварени домати;

- кифли с локум;

- ориз и спанак в тава или супа, но при нея в застройката има яйце, а се позволява по 1 яйце на седмица;

- ориз със зеленчуци;

- пилешка супа  без застройка -с размачкан варен картоф за плътност;

- маслини с ориз;

- риба на скара, но в минимални количества;

- бял ориз и таратор(без чесън);

- салати от домати и краставици;

- салата от печен хляб, домати и зехтин;

- печени картофи на фурна с минимално количество лук и мазнина;

- мляко с  ориз, а по-късно и мляко с грис;

- пиле с макарони  в тенджера;

- през по-късния период "циганска баница: и домат;
- постни пълнени чушки(ориз и зеленчуци);

- млечен грах сготвен с домати;

- грозде и други плодове;

- филия с мед;

- в по-късен момент авокадо със сол и  хляб;

- домашни компоти от праскови, дюли, череши, ябълки  и др.;

- прясно зеле на манджа;

- телешки кюфтенца печени на фурна(аз не съм пробвала, защото не ям телешко); 

- чай от шипки, глухарче, много лайка, мента и мед.

Успех!

Да пише на личнни!

Стоеше сама на терасата. Ако имаше душа, вероятно тя щеше да е пълна. Вечерните светлинки на столицата, нежно сгушени в мрака, се оглеждаха кокетно за звездите на небето, а те от своя страна суетно се перчеха едни на други,  заради гъмжилото от фенове в краката им.

Преди седмица писа във фесбук, че трябва да отиде до столицата по работа. Трябва и място, за  да преспи, ако някой знае за евтин хотел или хостел и може да и помогне с информация - да пише на личнни!  Тогава Сабин и писа, че ще се радва да се видят и няма проблем, да спи у тях. Поради липсата на алтернативни варианти- хотелите бяха безумно скъпи, а той бе приятел от уеническите години.... Доверие му имаше, както и хиляди причини да избяга от тази среща.

Остарял е! Може и аз да съм се променила. ... минути по-късно  времето прекарано  на различни точки по земната кора се изпари и спомените хвърлиха мост към настоящето, като изваяха здрава връзка, запълвайки съмненията и недоверието, а сегашния момент хванаха на абордаж. Завъртяни в центрофугата на миналото Сабин и Биляна се върханха далече назад, но някак не напуснаха и настоящата година. Сюреалистично изживяване, окъпано във възкръснали спомени за любов и приятелство, за спомена за ранимите души от младостта. Само няколко мига и центъра на живота на Биляна отново се преобърна. Отидоха в апартамента, за да остави багажа си, после хапнаха с приятелите му. Имаше моменти на неловкост, но и те отминаваха, преглътнати с повече вино и храна. В добро настроение се прибраха, а в самота продължиха напред. Биляна си даде сметка, че  бе забравила пукнатините и лошите спомени и сега, след срещата им, те се прокрадваха  от сенките на миналото, за да я прегърнат здраво и ревниво. Облече пижама и реши да прегледа материалите за интервюто. Имаше много факти за архивите, а и спомените и бяха замотали главата с вълнения от "забравените" и забранените чувства. Трябваше да слезе от обърканата въртележка на емоциите си иначе утре щеше да е  равносилно на погром - професионален и личен. Грабна записките си и няколко текста със закони и се зачете, но мисъта и я нямаше никаква - само лепкава дантелата от чувства. Започна да чете за поредден път абзаца и се ядоса - хвърли настрани книгите. Взе телефона и набута слушалките  в ушите си! Музиката я успокои. Ха! Реагираше като змия, но тях май музиката ги дразнеш- всъщност нямаше значение. Песента започваше отначало, веднага след карая си, а високия звук отнасяше мислите й - някъде в ритъма. След неопрееделен брой слушания Биляна се чувстваше по-спокойна - вече не трепереше от "мисли". Усети нежния вечерен полъх от Витоша. Стоеше сама на тересата и гледаше напред към светлините на града - те бяха толкова много, а тя толкова сама ... Каво точно правеше тук и сега?

Стресна се от шума  зад себе си и се  обърна.

- Не можеш да спиш! Притесняваш се заради утре?! - попита Сабин.

- Ти, защо не се ожени за мен? - изтърси Биляна в полумрака.

Въпросът й му подейства, като рязка ръчна спирачка, приложена  при висока скорост на бърз влкак. Чу се звук от нагледен опит за даказване на гравитацията. Чашата му стоеше на ръбести парчета между двамата, а водата артистично опръска стената. 

Тишина. 

Лютеница

Лято е! 

Време е да съберем Слънцето в буркани! 

Ако очаквате рецепта за лютеница - няма да намерите такава тук!

***

Заразих се с вируса на недоволството преди години. Но сега му беше дошло времето да втаса и да избуее от мен, да се полепи по всичко, до което се докосна и да го отрови. После гневът ми го изпепелява и лепкавата каша става твърда. От мен стърчат множество неравни и грозни ръбове и бодли. Такива са последиците  от небалансираните отношения. Все още вярвам, че само те са способни да ме превърнат в истински гигантски таралеж.

Всъщност нямам някакви "велики" проблеми -  предполагам, че са в рамките на нормалното, но ...   

Аз се променям ... дребните неща започнаха да минавават в графата "на живот и смърт" и тя за няколко години се учеличи, почти колкото естестения прираст на Индия в промили. Това етестено имаше последствия в личен и най-вече в емоционален план. Място не можех да си намеря, а и всички покрай мен.  Резултатите не закъсняха и липсващите "велики" проблеми са налични, а решаването им е допълнително обременено от формата ми на таралеж.

Лято е! Време е да съберем Слънцето в буркани! Може да отида на плаж или да направя лютеница - кое ли да си избера?

***

- Защо "Лютеница"? 

- Усещането се  е запечатало у мен от  пред демократичния период, когато цялата рода си приготвяше лютеницата за зимата сама в едно умопомрачително мазно, мръсно, горещо, окадено и уморително  ...  начинание. 

- Мразя миризмата на печени чушки и това неподлежи на обсъждане.С ужас помирисвам, че сезона им сега започва, а бодилите ми ще се увелочат ...

Цигуларят – един социален експеримент | Brefy

Цигуларят – един социален експеримент | Brefy

Хрониката на едно пътуване

7.26 ч. последна съм!Телефонът ми звънна вече два пъти. Бързам, въпреки че часът за тръгване бе обявен за 7.30 за закъснях. Хвърлих багажа и влетях в автобуса. На последния ред сме. Всички ми се хилят и ме закачат. Не сме се виждали два дни и сега всички обсъждат всичко и обратното. Нали трябва да се знае всичко за всички. Тръгваме. ...

Откъс

" ... Падаше! Усещането за загуба го изпълни с горчивина още преди да усети, че пропада. Бе се борил дълго и методично, сантиметър по сантиметър! Искаше да успее. Как само искаше! Цената и жертвата, в името на победата,  сега го отчайваха. Нещо повече, обезсмисляха целия му живот. В несигурността на отчаянието, дух и мисъл се плъзгаха и опитваха да се задържат в реалността, но душата му, която бе ранена от твърде дълго време сега вече  не намираше смисъл да се съпротивлява срещу неизбежното. Първо се взривиха хилядите малки трудности, тези, които си казваш, че не могат да те спрат, но адски трудно се издържат. Напомняха му на мъчения, описани в книга за каубоии и индианци. Изтънчени и жестоки, може би най - вече безкрайни и отчаяни.

Болката се появи, както се очакваше -в края.

Беше чел гръцката митология твърде отдавна и не бе сигурен дали е така, но определено вярваше на думите на Ая,  че от кутията на Пандора,   след всички беди и болести последна е излязла Надеждата. Точно сега бе толкова сигурен в това, че можеше да умре, защитавайки тази мисъл.  Целта си я бе поставил отдавна. Ден след ден полагаше усилия, за да успее да изкачи върха. Подготовката му бе мъчителна, а на моменти и жестока, но поставената цел и вярата му го измъква ха от водовъртежа на отчаянието. Успя да събере средства, да пренебрегне предсказанията и съмненията за неуспех. Много пъти се бори със себе си, но се събра и тръгна да покорява върха. Въпреки, че знаеше какво го очаква, действителност та го надценка с картата  "реализъм" и не му даде да си поеме дъх до този миг. Сега знаеше, че пада малко преди върха, малко след като наистина повярва, че ще успее,

Вярата - тя  бе най - лошата! Бе влязла тихо в сърцето и като капка в скала, бавно си бе направила място там. Срасна се с него, а сега когато се отскубна от там с писък, го разкъса отвътре и го опустоши. Малко, съвсем малко   му трябваше, за да успее...внезапната мисъл, че може да умре и да не успее, парализирала последните му вдишвания.

Workshop - Четвъртата власт

Петък е  /почивен ден/ и съм вкъщи, избирам да гледам БНТ - Българската национална телевизия.

Предаването, на което посвещавам времето си е ориентирано към културата и е направено добре, за да успее да ме задържи пред екрана. След един репортаж  изпадам в нямо недоумение.

БНТ разказва на зрителите за ученици, които са ходили на обмен в Кралство Нидерландия, но репортерката обявява, че са били в Холандия. Това го преглътнах стоически! Може наистина да са били в област Холандия -част от Кралство Нидерландия. Говори за работилниците по обмена и ги нарича с хубавата българска дума "Workshop".  

Тук идва ред на нямото недоумение ... и след няколко мига ме полазва мисълта, че може да вземем да сменим езика на цялата страна от български на английски, за да няма недоразумения или умствени преливания - наводнения. НО ... в следващия миг ме озарява пречката, препънала многото и велики умове на съвременността да направят точно това "велико дело". Ако всички говорят на английски език, какво ще правят малцинствата и как ще им организират новините  на майчин език ... 

ами изборите после  ?   ?   ?

20% откровение

Дали  20% от хората са се сблъсквали с подобен проблем поне веднъж в живота си ...

Е, решаването му е, както ще се убедите сами, строго индивидуално и зависи от пол, възраст интелект и т.н.

 

1. Мисля, че съм щастлива! ... Колко ли време ще си мисля така?... До следващия запек, може би? Свежа тоалетна мисъл! И свежа, и тоалетна и мисъл - никой не може да го оспори.

***

2. Мисля, че съм щастлива! ... Колко ли време ще си мисля така?... До първата мускулна треска с новите ми спортни принадлежности, може би? Свежа спортна мисъл! И свежа, и спортна и мисъл - никой не може да го оспори. Това щастие се "роди" в резултат от решаване  на проблем, възникнал  в пряка връзка с т. 1 и вземането на превантивни мерки срещу гореизложения проблем и под надслов: "Движението е здраве!"

***

3. Мисля, че съм щастлива! ... Колко ли време ще си мисля така?... До обявяването ми в неплатежоспособност към края на месеца, може би? Свежа финансова мисъл! И свежа, и финансова и мисъл - никой не може да го оспори. Това щастие се "роди" покрай решаване  на проблем, възникнал заради т. 2. 
Предвид обстоятелствата за свое оправдание държа да отбележа, че съчетаването на  проблеми по т. 1, т.2 и т. 3  и в контекста на консуматорското общество, магарията ми доби нездрав размер. Еуфорията от щастието на "шопинг терапията" обещаваше дръзко да разреши  всички проблеми, засегнати в т. 1, но в същото време благодарение на нея на бял свят се появиха т.2, а съвсем малко по-късно и т.3. С това решаването на проблема по т.1 бе обречен на провал. Тази нездрава мисъл ме порази, веднага след пълното осъзнаване на размера на финансовите щети по т.2 и диаметрално промени очакваните последици за баланса на здравето. Тук се има предвид, че в състояние на стрес, а такъв се очакваше в края на финансовия отчетен период, организма не функционира достатъчно добре, за да се оправдаят всички действия по т.3 и т.2.   

***

Считам, че пълнотата от мисли и изблици от свежест и щастие ще загуби значително, ако не отбележа, че интернет пространството често се лансира идеята, че мъжете мислят само за едно нещо, а жените за много едновременно. В този ход на мисли считам че, ако бях от "силния пол" вероятно щях да си купя един пакет Английска сол и нямаше да се налага да мисля в толкова много направления. Допускам, че можеше и да не ми се налага да си купувам всичките спортни джаджи, защото всички себеуважаващи се мъже си имат.

_____________________________________

"Дори и леността на дебелото му черво не се отличаваше с нищо особено." 

Никой не може да го оспори. :Р

Дали някой ми е обърнал внимание

Днес отново  дадох фира.  Нямам идея как да опиша собственото си разочарование от лично моите  дела, извършени с пълно и ясно съзнание, че са погрешни. Логиката и трезвата мисъл ме напуснаха внезапно, като държа да отбележа, че същото не може да се каже за тежкия емоционален аутизъм,  с който се глася да оправдая деянията си. Дадох фира - неопровержим факт, който въпреки че е непредсказуем, като изригване на вулкан, също като него даде индикация за  опасност от изригване още преди няколко дни. Индикация, която пренебрегнах и в това се крие по-голямата част от идиотията ми, а можеше да подходя и по друг начин. Толкова  филми за върколаци по пълнолуние и ни една оригинална мисъл за превенция да не ме споходи! Вериги?! ... Подземия?! ... Поне да бях си изключила интернета, че резила да не се разпространи като рядка силно заразна инфекция  и да се ограничи на по-скромна територия. Не! И това го прескочих и бясно се пльоснах като  ядосан  мутирал върколак в двора на английската кралица. С дързък апломб влязох в полезрението на цялата социална мрежа. Дали някой ми е обърнал внимание?... Не! Никой! 

 _________________________________________________________

Дали наистина да не пренебрегнем съществуването си? ;)

 

Всеки човек оставя диря

Всеки човек оставя диря с действията си.

Вървя към работа в хладното есенно време и ме спохождат разни мисли. Есента мирише на мокро и гнило и е толкова свежа и пъстра, но не го забелязвам. Мисля си за работа  и за едни непринтирани документи. Вече е късно - трябваше да ги извадя  вкъщи, но пък принтера ми оставя следа. Като в книга на А. К .Дойл, Шерлок ще ме хване с такъв принтер. Друга мисъл изблъсква първата. Не, няма защото днес има много скенери, копирни машини и програми за коригиране на текст и изображение. Много ще му е трудно на Шерлок, защото освен наблюдателен химик трябва да е и компютърен специалист. Хаха измъкнах се на път за работа!

Есен е, а в лятната ми душа има много дири и една попада неволно в полезрението ми - уж случайно ...   "Как си?" се питам и даже не знам дали ще ми се даде хабер. Напоследък времето е някак мъгливо и силно заразно с  изгубени носталгични мечти. Октомври е! Жива съм! Надявам се, че ми стига!

Стогодишно велпапе

Беше преди 100 години - затова не помня подробностите, само основното, но  и това стига, нали?

 На работа - представях информация на пълна с хора зала. Телефон!!! Звъни и не спира, а след няколко мига разбирам, че съм забравила да изключа своя и вече всички са наясно с пропуска ми. Ще спре да звъни! Моля се да спре да звъни, но не спира.  Точно в средата на изложението!!! Няма да вдигна - ще вдигна, ами ако е спешно !!! Вероятно е спешно, защото никой не ми звъни в работно време, АКО НЕ Е !!!  Извинявам се и заставам крачка встрани от центъра на залата. Блуждаещи погледи ме следят, а ушите на хората  напрегнато ме слушат.  Любопитството им допълнително ме  изнервя, но вдигам телефона и звуча уверено...  Звуча уверено само за миг... Непознат плътен мъжки глас без заобиколки ми постави ребром въпроса: 

- Къде да карам велпапето? 

- ЪЪЪЪЪЪ ..... Ало? - Какво По дяволите е "велпапе"???!!!! Ама като не мога да питам! Нова серия нечленоразделни звуци. Професионалния ми авторитет си замина при Увереността ми на на далечно пътешествие от което скоро няма да се върнат! В залата вече никой не се прикрива, че ме зяпа и слуша. Нещо повече! Виждам в очите на част от хората  притеснение и готовност да ми помогнат. Вероятно страшни сценарии се разиграват във въображението им, защото иначе не мога да си обясня погледите, но предвид моите опити да говоря и да не говоря едновременно вероятно всичко си е в рамките на нормалното. 

-Алоо, къде да карам велпапето?-Кънти тоя ми ти глас. Глас непознат, но чутовен! /Поне в оня миг/   Натискам с всички сили слушалката към ухото си  и смачквам някакви думи, че имало грешка и затварям. 

Затварям, но звъни отново и пак за велпапето. Казват, че ако сбъркаш веднъж било грешка, а ако повториш грешката било навик ... Аз май имам навик да греша, а да грешиш не е самотно занимание. В този миг разбрах, че Срам е моето име, но освен мен публиката ми също бе наясно с това!

Всъщност исках да разкажа за друг телефонен случай, та да възпея новите технологии в по-съвременния им вариант. Въобще не иде реч за някакъв си прост телефонен разговор, а за  корифея на съвременното общуване - съобщения през Интернет, получени на телефона. С други  думи програма за GSM, с която можеш да говориш и разменяш файлове и съобщения. 

В един най-обикновен работен дъждовен ден. Стоя пред компютъра и нервно тракам по клавишите, защото имам срокове да спазвам, а те накъсяват с невероятна скорост. Всички ги тресе петъчното  настроение и  колеги, и приятели - без мен. Сигурно затова телефона ми често получава по някое друго забавно ваканционно съобщение. Тряс! Непознат номер :

"Видях, че имаш публикация във Фейсбук, но нямах Интернет.Кажи колко са парите и ще ти пратя Вальо." Бум! Грешка на номера беше вмъкнала в деня ми информация, която ме разсея, а заради любопитството ми въпросите плуваха бързо из главата ми, състезавайки се с хиляди сценарии и предположения. Писахме си няколко съобщения и накрая стана ясно, че не съм компютърния техник, за който са ме взели първоначално. Въпреки загубеното време и безкрайното бързане, последвало след този случай мисля, че грешките са полезни и трябва да се случват, защото разчупват ежедневните пътища по които вървим - пътища без изненади. Нямам идея колко разговора съм провела по телефона или колко съобщения съм писала и прочела - много са, но грешките определено ги помня. 

Вън е свеж дъждовен ден, напомня ми за октомври.  

Дворецът на парламента

Преди време се  разходих из Букурещ и най-ярък спомен ми остави Дворецът на парламента.  Обиколката започна с историята за трима туристи, които се отклонили от маршрута и се  загубили - търсили три дни. Иначе се влиза като на летище и всичко е заградено, за да няма изгубени. Дворецът на парламента е многофункционална сграда, в която се съдържат и двете камари на Румънския парламент.  Отворено е за туристи, но снимането на залите е със специален режим.Според книгата на Гинес дворецът е най – голямата цивилна административна сграда в света, най – скъпата и най – тежката административна сграда. Той е конструиран и почти завършен по време на режима на Чаушеско. Николае Чаушеско го кръщава къщата на републиката, но много румънци го наричат къщата на народа. Много красив или поне много пищен отвътре. Отвън е гигантски. Направих опит да го снимам, но само на клип може да се обхване цялата сграда. 

С други думи, ако ходите в тази посока смятам, че е задължително това място да се види.

образУвание

Преди време ми разказаха няколко истории,  с уточнението, че са истински случки. Много от тях вече не помня, но някои от тях не забравих - вероятно, защото ми се видяха доста скандални. Сега ги разказвам в собствен стил, защото за жалост не мога да повторя оригиналните разказвачи.

Всички ученици в страната учат еднакъв учебен план без значение какъв е майчиния им език. Историите се развиват в едно училище с голям брой деца, за които българския език е втори език.

  ***

След като учениците от 1-ви клас са взели буквите и са на преговорен урок учителката пише "О" на дъската и пита:

- Иване, коя буква написах на дъската?

Иван става и отговаря:

- "О",  госпожо. - и сяда.

Госпожата отново пише буква - този път "С" и пита:

- Асане, коя буква написах на дъската?

Асан става, замисля се и отговаря:

- Амен, амен "О" ! 

***

Действието се развива някъде след 5 клас. Учителката пише задачи на дъската, а учениците ги преписват. Към края на часа един от учениците вдига ръка  и учителката му дава думата:
- Госпожо, имате грешка!- и посочва задачите на дъската.
- Къде? - озадачено започва да търси грешката  учителката.
- Там! - посочва една от задачите с Х, У и Z- не се пише със Z, а с Й.
 

***

В един клас учителката се кара на калпазаните, а след това минава към урока:
- Ученици, кой е написал "Аз съм българче"? - после посочва ученик от класа, който спада към калпазаните.
- Не съм аз, госпожо! Наистина не съм аз! - с оправдателен тон подема детето.

. . .

 

Х, У и Z в едно пространство с мен.

 Нещо объркано

Мисля, следователно съществувам. А, дали мисля? 
Съществувам ли?
...

Заключението: 

Вероятно никога няма да стана богата! Никакви шансове да се задържат пари при мен и да останат трайно.

Причината:

Нямам желание да отнема парите на някой друг, за да са мои. По-точно имам други желания - да дам от моите на тези, които нямат.   

Един объркан пример:

Ясно осъзнавам, че парите са определено количество - примерно 100 и аз имам 20 %  от тях./Тук се изсилх яко!/ Освен мен 20 % има Х; 50 %  - У и 10 % са в Z. Но на Z, Х и У не им стигат и аз съм склонна да им дам от моите 20 %. Затова няма да стана богата, дори да спечеля от тотото. Ако бях склонна да ограбя Х, У и Z и да събера всички пари - тогава щях да съм богата, но нямаше да съм аз.

Считам, че трябва да се извиня на близките и на всички, които обичам, че не мога да им дам повече, а ми се иска. Боже, как ми се иска всичко да е по-лесно,но не мога да съм Х, У или Z. 

В 3D света ми, парите са универсален измерител. И толкова!  Всеки си знае какво си е замервал, за да си купи яхта...  Не мога да ги мисля тези неща, защото не искам да се натоварвам с българските аксиоми. 

На грешната земя разбрах, че важните неща в живота са еднакви на всички езици за всички хора. /Правилните и грешните също./Натъртвам на ХОРА, защото трябва да си човек, за да можеш да разбираш болката и радостите на другите.  

Преди няколко дни в опита си да защитя змиите/към които не питая топли чувства - чисто принципно/ обяснявах на едно дете, че те - животните не са принципно лоши - и змиите също.

Да, не са лоши, не прецакват планетата напълно осъзнато, не убиват за кеф - или греша? Не се сещам за някой друг вид, освен  Homo sapiens, който да ходи на сафари - където и да е...  за да убива за спорта ... да хвърля ядрени отпадъци /които могат да надживеят вида ни/ на дъното на моретата, да убива всичко живо до което се докопа и не щеш ли да "украсява" стените си с трупните останки на т. нар. "препарирани" животни.    Има нещо сбъркано,а ...

Ако приемем, че Х, У и Z са успели да се оперират от човечност и след това са се превърнали в най-страшният хищник на планетата- мога ли да ги разбера?

Не съм като Х, У и Z, които когато гледат бедствия по телевизията, цъкат с език и умело пресмятат дали ще ги заподозрат, че те са ги причинили ... или обмислят как да изкарат още пари от тях.

 Някак си ме радва мисълта, че не са се свързали с извънземни /в случай, че ги има/, защото не се знае какво Х, У и Z биха измислили с цел печалба. На мен ми липсва въображение, но те като нищо ще обявят за продан планетата, пръстта и водата, хората и животните, ако можеха да продават гравитацията и нея щяха да пакетират и продават - е, как защо - печалба...

Те и до Луната няма как да стигнат /няма и какво да правят там/, но я парцелираха ... заради печалба ...и я продават ... с какво право ... Печалба- универсален отговор за всеки въпрос! Мислех си ... има и други планети, може да не ми липсва предприемачиески дух - ще продавам парцели на Марс, ама мой ли е да го продавам!!!
Дали Х, У и Z могат да промиват мозъци?

Causa perduta

 

Оказа се, 

че имам дълъг списък с неща, 

за които продължавам се държа 

без да има смисъл.

Дракон на баланса

- Имам тайна, която сега ще ти разкрия. Само по-тихо, за да не ни чуе някой! От както се помня в мен има сила. Като дете мислех, че всеки я има, но после ми стана ясно, че другите я нямат. Когато пораснах силата се промени - стана ясна, крайна и чиста. Вече не е постоянно с мен, но когато някой засегне принципите ми, тя се събужда като диво и митично същество, надживяло ери и цивилизации. Дракона ме изгаря до кости и ми отнема съществуването, забравя човешките неща и се  вкопчва в истината, толкова отчаяно сякаш живота на цялата планета зависи от това. Всичко се случва на всяка цена. Тогава дори на пътя на справедливостта да стоят приятелства, връзки роднински или любовни, планини  от власт и интереси те ще се превърнат в прах по нозете на чудовището ми. То минава през огън и жар  без да усети болка, защото за него има само една истинска рана - поругаването на истината и справедливостта. 

- Звучиш патетично. Мисля, че не може да се сравняваш с митично чудовище. Не може да има такова нещо в човек! 

- Повярвай ми - не си измислям! Отчаяно се държи моето чудовище, моя справедлив Дракон на баланса, но иначе не би оцелял и за миг. Той минава през всичко и всички без да има последствия, защото за него край  на съществуването му е  липсата на истина и справедливост. Лъжата за него е смъртоносна болест, която само да го доближи и го разболява завинаги - той заспива. Първо се уморява, после задрямва, а накрая остава без сили и заспива. Знаеш ли, че според него така са загинали драконите у другите хора?  Моя дракон знае и се бори до край срещу съня на безразличието. Страх го е да не заспи, като останалите. Сега ми е чудно - загина ли твоя дракон или го приспа завинаги с лъжи?

-  ... 

Шефът ти

Шефът ти напълно изгубил духа на деловия тон и е решил, че може да ти вика на работното място по служебни и не служебни теми.

 

Сценариите  в отговор на това поведение:

_____________________________________

1. Ти си съгласен с него и не предприемаш нищо, а само мълчаливо и виновно гледаш пода. Просто не си конфликтна личност и не можеш да се караш и да спориш - под достойнството ти е. И защото си малко горделив скриваш случилото се  и не споделяш с никой. Шефът пак ще ти вика в бъдеще.

2. Ти не си съгласен с него, но мълчаливо гледаш пода. После фучиш пред колегите, оплакваш се  гръмко, но продължаваш да не отстояваш себе си в критична ситуация.

3. Ти не си съгласен с него, защитаваш се яростно. Показваш, че си личност, но часове по-късно "личност" се трансформира в неприятното: "безработна личност".

4. Ти не си съгласен с него,  защитаваш се и повече никой не ти крещи. Колегите те питат как си справил, но ти тактично избягваш да им разкриеш, че владееш виртуозно хипноза и си близък роднина на шефа на твоя шеф.

Умозаключението за днес: 

Ако шефът /или някой друг/ ти си изтърва нервите върху теб, ако ти не можеш да се защитиш... то тогава  заслужаваш всеки крясък и неправилно поведение без право да се оплакваш. Ако си смениш работата и пак ти се намери  някой кресльо ... Я!  

Тук нещо ми е познато ... Кой беше виновен?

Свободата и правата трябва да се отстояват всеки миг и с всяко поемане на дъх, но често забравяме за това и избираме лесни пътища, правим компромиси и сме недоволни от резултата.  

И кой ни е крив?