Всеки човек оставя диря

Всеки човек оставя диря с действията си.

Вървя към работа в хладното есенно време и ме спохождат разни мисли. Есента мирише на мокро и гнило и е толкова свежа и пъстра, но не го забелязвам. Мисля си за работа  и за едни непринтирани документи. Вече е късно - трябваше да ги извадя  вкъщи, но пък принтера ми оставя следа. Като в книга на А. К .Дойл, Шерлок ще ме хване с такъв принтер. Друга мисъл изблъсква първата. Не, няма защото днес има много скенери, копирни машини и програми за коригиране на текст и изображение. Много ще му е трудно на Шерлок, защото освен наблюдателен химик трябва да е и компютърен специалист. Хаха измъкнах се на път за работа!

Есен е, а в лятната ми душа има много дири и една попада неволно в полезрението ми - уж случайно ...   "Как си?" се питам и даже не знам дали ще ми се даде хабер. Напоследък времето е някак мъгливо и силно заразно с  изгубени носталгични мечти. Октомври е! Жива съм! Надявам се, че ми стига!

Ами ако ...

Ако се вярва на пресата, то 80 часа годишно всеки от нас чака за нещо.

***

Пълен хаос! Веднага ми става ясно, че крещящо липсват правила. Преувеличавам, разбира се! От кабинета се измъква доволен човек, грабва  набързо - без да се оглежда, багажа си и със светнал поглед се измъква от безбрежното пространство на чакалнята. Резултата  е очевиден - по-нахалният си тръгва със задоволство изписано на лицето. И това, само защото е успял да изпревари 5-10 човека. Последните  гледат нахалника с прикрито съжаление и щипка високомерие под надслова "Над тези неща съм!". Не, не го убиват с "камъните" на недоволсто си, че ги е прередил, а го оставят да си тръгне с усмивка  подмустак. Какво голямо равнодушие!

Кокошката или яйцето - кое е първото? А, кой създаде хаоса -  нахалния или овчедушните? Ситуацията ми напомня на някаква тайнствена конспирация, при която  един го играе дребен тарикат, а другите са в потрес, да не излязат лоши, се натискат с цялата си тежест на пейките в чакалнята. И се почва едно чакане. Чакането в България е демонстрация на  бъговете в народопсихологията ни. 

Ами ако  в този момент това, че са те прередили /или си прередил/ завърши с край! Под край визирам "смърт". Как ли? Ами ако един от овчедушните на опашката, няма да може да влезе в болница на същия ден, защото ще закъснее в резултат от чакането. На следващи ден ще го приеме друг екип и те ще го оперират. Ще се окажат по-добри от планираното и ще го спасят. ... И какво се оказва - нахалника спасява животи! Да, ама не - баланса е нарушен и някой трябва да си плати. Късата клечка вече по право се пада на нахалника, защото той промени баланса ...

Ами ако ти е писано да свършиш само едно нещо в живота си и то е в края на опашката. Пак ли ще бързаш и ще пререждаш?

Ами ако ти можеш да изпревариш някого на опашка, ще го направиш ли?

/понеделник - сряда/

 Да направим "дисекция" на седмицата до момента /понеделник - сряда/: 

Понеделник:

От 0 ч. до 3.30 в Спешен център - бях придружител.  На сутринта отидох на работа, после на зъболекар, а след това пазарих, пазарих, пазарих, /за да се отърся/  - вероятно вярвам в шопинг терапията ... За разлика от мен заплатата ми не вярва в такива неща и е склонна да ме напусне, заради неблагоразумието ми. Внезапно усетила полъха на изоставянето й и реших да туширам положението, като пред следващия магазин си устроих дебат между съвестта, разума и изнервеното ми Аз под надслов: "Да похарча още пари за някоя глупост или не?". Тук се оказах в патова ситуация, затова се прибрах с такси и заспах.

Вторник:  
Изтървах автобуса за работа и отидох с такси. Тук вече усетих нервност, защото ако се успивам до края на месеца положението крайно ще се смарангяса. Каква великолепна дума - използвам я с ясното съзнание, че не ми е докрай ясно какво е значението й, но за сметка на това звученето отговаря напълно на  отношението. ... Сутринта работих усърдно, а в обедната почивка  ми позвъниха по телефона и ми казаха, че закъснявам и ме засилиха по нови задачи. Омазах се в едно хранилище и срам не срам се прибрах така. Косата ми се оказа мръсна за един ден! Не стига това, ами и съвестта ми ме дебне и при всеки удобен момент ми опява, защото има да ми връща за "терапията"  - с други думи чудесно! Упс! Забравих!!!! Точно в сряда аз съм на ред да нося обяд на нашата група /редуваме се, че ни писна от закуски и бързо хранене/ ... и точно в 22 ч. запретнах ръкави и правих яйчни ролца.

Сряда:

Успах се - фирма такси работи за мен! Днес можеше да ползвам градски транспорт, но "с такси и с чиста коса"  спечели пред "с автобус и с мръсна коса"... Заплатата ми си стяга куфарите и ми праща последно предизвестие, смята че ако продължавам така ще си ходи - с такси. След работа ме запратиха в театъра /служебно - без право на отказ/ заедно с кутиите от обяда, чадъра и дамската  ми чанта - всичко около 10 кг. багаж. Имах свежата идея да оставя всичко в  гардероба, но ме вкараха от един страничен вход - директно в залата. А аз, от несръчност или от нещо друго - не знам, се спънах на пътеката и празните кутии издайнически задрънчаха, а аз изтръпнах, че може да се отвори някоя и да се размирише на манджи. Голям срам - осъзнато развалях целия културен пейзаж! Само да сваля чорапите и да се затупам "Булгар! Булгар!"...  Но по-конфузното беше, че чадъра доста помогна на спъването - та то се получи хем шумно, хем продължително! Той /чадъра/ се вмъква ту между седалките, ту между торбите, като така определено пречеше на попътния ми вятър към отредената ми седалка, която пък се оказа на един от последните редове. Само сумрака ме спаси от пълния безапелационен срам пред пълна зала със зрители, които си нямаха по-добро занимание от зяпането към момента. Обмислям да си купя дъждобран.
На това представление се случи нещо неочаквано - имаше ученици и постановката беше нещо средно между шепот от соц времената, заради културно-масовото мероприятие и възрожденски спектакъл, заради опитите на публиката да участва активно. Ех, не че не ми се е искало някога и аз да се обадя на представление, но на мен само ми се е искало и не ми е стискало да наруша правилата-  пък на тези им се искаше и им стискаше. Та на сцената питат, а публиката отговаря. По някакъв начин ми напомниха на "Риск печели, риск губи", но от сцената прецакаха всичко, защото постоянно се правеха, че не са чули и продължаваха да задават въпроси. Но и "зрителите" не се даваха толкова лесно!  Те отново подсказаха, но ... По едно време се усетиха, че не ги отчитат и смениха рязко тактиката. Това колективното съзнание  - трудно се описва. Вече на въпроса "Кой сега ще вземе Албена?"  пред мен се вдигнаха много ръце. Но уви, пак не ги забелязаха.  Това доведе до леко разочарование ...
След театъра ме беше срам да хвана такси и си чаках рейса заедно с чадъра и 10-те килабагаж. Някъде по това време заплющя проливен дъжд.  Прибрах се "окъпана", въпреки усилията на чадъра да ме спаси от литрите вода, изсипващи се от небосвода.

 ***      

Синоптиците обещаха  лято на 2014 г. да е дъждовно. 

В неделя - преди кафето!

В неделното утро, докато разлиствах книгата, която  намерих вчера, открих откъснат сгънат лист  между страниците.Отворих го и зачетох.  Нямаше обръщение, листа беше изписан с едър наклонен почерк  и зелено мастило.  

"Искаш да ти напиша нещо?

Ich werde alles tun was du sagst ... (Аз ще направя всичко, което казвате)
Мислиш ли, че лесно ще забравя? Ти лесно ли забравяш?
Как изглежда  отражението в огледалото? И ти ли си на мнението, че очилата не ти  отиват ... Винаги ме караш да се смея ...

Смяташ ли? .. Прекъсвай ме така, по-често, постоянно, винаги, през цялото време!!!  ....

Дали ще мога да измисля нещо повече от глуповати въпроси?

Какво да правя ако:

Заспивам с кипяща от мисли за теб  глава?
Събуждам се посред нощ с името на уста?
Сутрин търся лицето ти  във всяко отражение?
Всяко чувство без теб е някак сиво и вяло?
Искам да съм с теб всяка минута?
Нещо дълбоко все към теб ме бута?
Не мога наистина да те забравя?
Въобще, не искам да те оставя?!?!?!"


Отново разгледах листа.  На гърба на му със ситни сини букви бе написано:

"Понякога цялата самота на света се събира в сърцето и започва да се блъска в стените му, за да излезе, но  не я пускай, защото само тя  е останала- тя и спомените."

Няколко реда по-надолу в зелено:

"Опитвам се да избягам от самотата на спомените. Не мога да ги пусна, защото чувствам, че умирам. Те са последната връзка, която не мога да скъсам още ... в този живот."

Има отговор в синьо, който е размазан и не се различават цели думи. Емоции върху пожълтяла хартия- колко тривиално! Кой го е писал, защо го е писал и как е попаднало в книгата - няма да узная никога.
В неделя, преди кафето!

Рецепта за ТАЙНА!

"Знаеш ли какво са правили хората от старите времена, когато са имали тайна?

Изкачвали се  високо в планината. Намирали дърво и правели  дупка в него. После прошепвали тайната в дървото и го замазвали с кал. Така тайната си оставала скрита завинаги!"

Това го гледах в един филм и не можах да се въздържа - споделих го!

Объркан сън

Жената се събуди. Цялата лепнеше и още беше разстроена и развълнувана от съня. Внимателно се изправи, за да не събуди внучката си. Детето се размърда и отвори любопитно очи. Впери буден поглед в баба си и я попита:

- Ти сънува пак, нали? - и се усмихна, подкупващо широко.

- Да. Сега спи. Още е рано да ставаш - студено е! Изчакай да затопля стаята.

- Бабо, разкажи ми моля те!  Няма да ставам. Обещавам! Ти, само ми разкажи. Моля те! МОооооллллляяяяя теееее!!!! Баааабббооооо!!!!Разкажи ми!!!

-После, после ще ти разкажа- сега спи.

-Не ми се спи. Разкажи  ми!

- Сънувах сън ...за миналото, настоящето и бъдещето ...-  въздъхна бабата и започна да разказва

- В началото на живот си всеки е в равното и защитено поле - то те пази от бури и неволи, дава ти защита, позволява на слънцето да те погали с любовта си, за да израснеш. Да станеш голям и силен човек се иска много! Когато натрупаш сили започваш да разбираш, че пред теб има върхове за покоряване, задачи, амбиции, стремежи, предизвикателства ... Откриваш, че върховете се изкачват по-лесно и по-добре в група - това са приятелите ти. После разбираш, че по пътя ти към върха си ги загубил  - един по един ... всеки е изкачил своя връх,  а после е открил своята пропаст пред себе си ... тогава нямаш избор  или продължаваш напред, или оставаш сам по средата на нищото.  

На върха - там,  е самотно, студено и ветровито - бързо  се изморяваш и лесно пропадаш. Ако не е вятъра, то мъглите и заблудите ще те съборят ... лесно се пада и колкото е по-висок твоя връх, толкова по-трудно ще се изправиш и ще продължиш напред. Живота е като планини с много и назъбени върхове. За всеки успех имаш преодоляна височина, а за по-големите - връх... а след върхът -пропаст...

Трябва да запомниш, че хората, с които крачиш са най-важното в живота! Тези, които срещаш - уважавай! Те също са пораснали в полето и  преследват своите върхове. Може да говорите на различни езици, да харесвате различни неща, да виждате света по различен начин, да изглеждате различно, но не забравяй, че и те са деца на равнината... също - както и ти.. Иначе ще паднеш и ... - не може да не им вярваш! Няма нужда да се доказваш на хората - те са там и ако ти вярват - ще сте заедно за дълго. Пътищата се разделят, когато хората не се слушат, когато се огорчават  и не се разбират. Слушай ги! "Винаги има по малко истина зад всяко -"шегувам се". По малко знание зад всяко -"не знам". По малко емоция зад всяко -"не ми пука". И по малко болка зад всяко -"всичко е наред"!" Слушай хората, не с думите, които ти казват, а с очите им - те не лъжат ... там е отразена душата им. Обичай ги и им го казвай - иначе ще ти бъде самотно и тъжно, а може и да съжаляваш. Това сънувах ... А! Малката рожба е заспала! - бабата се усмихна и със скърцане, стана от кревата. Внимаваше - не искаше да събуди детето.Отиде до прозореца и се вгледа в ниското. Там, скрита от бурите,се беше ширнала мъгливата равнина.