Да пише на личнни!

Стоеше сама на терасата. Ако имаше душа, вероятно тя щеше да е пълна. Вечерните светлинки на столицата, нежно сгушени в мрака, се оглеждаха кокетно за звездите на небето, а те от своя страна суетно се перчеха едни на други,  заради гъмжилото от фенове в краката им.

Преди седмица писа във фесбук, че трябва да отиде до столицата по работа. Трябва и място, за  да преспи, ако някой знае за евтин хотел или хостел и може да и помогне с информация - да пише на личнни!  Тогава Сабин и писа, че ще се радва да се видят и няма проблем, да спи у тях. Поради липсата на алтернативни варианти- хотелите бяха безумно скъпи, а той бе приятел от уеническите години.... Доверие му имаше, както и хиляди причини да избяга от тази среща.

Остарял е! Може и аз да съм се променила. ... минути по-късно  времето прекарано  на различни точки по земната кора се изпари и спомените хвърлиха мост към настоящето, като изваяха здрава връзка, запълвайки съмненията и недоверието, а сегашния момент хванаха на абордаж. Завъртяни в центрофугата на миналото Сабин и Биляна се върханха далече назад, но някак не напуснаха и настоящата година. Сюреалистично изживяване, окъпано във възкръснали спомени за любов и приятелство, за спомена за ранимите души от младостта. Само няколко мига и центъра на живота на Биляна отново се преобърна. Отидоха в апартамента, за да остави багажа си, после хапнаха с приятелите му. Имаше моменти на неловкост, но и те отминаваха, преглътнати с повече вино и храна. В добро настроение се прибраха, а в самота продължиха напред. Биляна си даде сметка, че  бе забравила пукнатините и лошите спомени и сега, след срещата им, те се прокрадваха  от сенките на миналото, за да я прегърнат здраво и ревниво. Облече пижама и реши да прегледа материалите за интервюто. Имаше много факти за архивите, а и спомените и бяха замотали главата с вълнения от "забравените" и забранените чувства. Трябваше да слезе от обърканата въртележка на емоциите си иначе утре щеше да е  равносилно на погром - професионален и личен. Грабна записките си и няколко текста със закони и се зачете, но мисъта и я нямаше никаква - само лепкава дантелата от чувства. Започна да чете за поредден път абзаца и се ядоса - хвърли настрани книгите. Взе телефона и набута слушалките  в ушите си! Музиката я успокои. Ха! Реагираше като змия, но тях май музиката ги дразнеш- всъщност нямаше значение. Песента започваше отначало, веднага след карая си, а високия звук отнасяше мислите й - някъде в ритъма. След неопрееделен брой слушания Биляна се чувстваше по-спокойна - вече не трепереше от "мисли". Усети нежния вечерен полъх от Витоша. Стоеше сама на тересата и гледаше напред към светлините на града - те бяха толкова много, а тя толкова сама ... Каво точно правеше тук и сега?

Стресна се от шума  зад себе си и се  обърна.

- Не можеш да спиш! Притесняваш се заради утре?! - попита Сабин.

- Ти, защо не се ожени за мен? - изтърси Биляна в полумрака.

Въпросът й му подейства, като рязка ръчна спирачка, приложена  при висока скорост на бърз влкак. Чу се звук от нагледен опит за даказване на гравитацията. Чашата му стоеше на ръбести парчета между двамата, а водата артистично опръска стената. 

Тишина. 

Ще опитам "по мъжки"

  *** 

 - Как да ти обясня? Аз имам кола. 

Ама страхотна кола! Много ми харесва - тя е реализираната ми мечта в живота.  Супер, нали? Но има и подробност – освен мен, колата ми могат да ползват и други хора. Когато те се качват в нея, натискат клаксона и се усмихват широко, даже ми махат. Не ти харесва особено, нали? И на мен!!! Иначе колата се води  моя, само дето всеки може да се качва в нея. Когато друг я заеме аз не мога да я ползвам! Разбираш ли ме? Хъм, моя?!
- Това за колата е ОК ... но каква е връзката и с нас? Ти ми направи един куп сцени за нищо?! Сега ме занимаваш с някакви теории за някакви коли ...  –

- Сравнявам съзнанието ти, любовта ти, вниманието ти към мен с лъскав личен автомобил /който харесвам много/. Когато се загледаш  или забележиш друга жена, или се развълнуваш за друга  е все едно друг се е качил в моя хубав автомобил /твоето съзнание/ и натиска  клаксона, маха ми и се хили по завоите на твоите мисли. Така го усещам – разбираш ли ме?
- Разбирам ... с други думи ревнуваш!
- Допускам, че има  хора, които са със съзнание "обществен транспорт". Не могат да са "лични автомобили". Не че не искат, а просто не могат. Затова нямат правото да твърдят, че са лични, защото не могат да са.  
- Това е някак грубо!
- Не, това  е  опит да обясня, че не искам други пътници!

 ***

Облог

Беше ветровит и странен ден. От сутринта усещаше тягостно чувство без да има конкретна причина. Той рядко сънуваше кошмари, а последните няколко дни му се случваше често. Канеше се да се срещне с дядо си - искаше да поговорят, а го отлагаше твърде много пъти.  Завари стареца  в добро настроение в стаята му.  Без да увърта направо попита:

- Коя е най-впечатляващата жена, която си срещал?

- Хубав въпрос! - дядото остави настрана вестника и се усмихна, като тинейджър - Баба ти! Защо питаш? То беше преди много години. Аз бях млад. Ама, много хубав бях. Всичките жени ме заглеждаха. Не е като сега. Един изправен, хубав, силен. Косата ми беше черна. Виждах, краката ми бяха пъргави и нищо не ме болеше ... Ех, хубаво време беше! - старецът отново се подсмихна и се отнесе от спомена.

- Дядо, ти си бил голям красавец на младини, но разкажи ми за  жената ...

- Каква жена? - попита и очите му се усмихнаха  лукаво под белите вежди - Ти защо питаш? Да не си харесал някоя? А?

- Ех, дядо, не е това! Ще ми разкажеш ли?  Баба каза, че цял живот си бил обсебен от друга. Казах й, че не е вярно! Питам, за да ми кажеш, че не е истина. - сега беше ред на внука да се подсмихне под мустак, а дядо му да изпита неудобство.

Двамата мъже си приличаха много, въпреки възрастта. Единия бе понесъл с достойнство отпечатъка от изминалите години, а другия носеше с младежка свежест красотата предавана от поколения в рода. И двамата не бяха високи. Имаха правилни черти, гъсти коси и бляскави и тъмни погледи в леко тъжните очи.  Старецът се напрегна и се загледа в нищото. Той дълго мълча така.   После играчи с тих и сериозен глас:

- Ти вече си голям. Щом баба ти е казала - трябвало е да и повярваш. За 50 години ме познаваше - повече отколкото ми се иска. ... Добре, ще ти разкажа, но после да забравим за този разговор. Съгласен ли си? - момчето кимна  и стареца започна  плахо да разказва.

-  Като млад и работех, като сервитьор в един ресторант. Винаги съм работил с мерак работите си.Около година изкарах там. ....Да можеше да ме видиш! Носех по четири чинии в едната си ръка, представяш ли си! Беше трудно, когато беше пълно с хора- все на крак трябваше да си, да следиш клиентите, да тичаш до кухнята, до долния етаж на ресторанта и после пак до горе ... ех, неблагодарна работа. Гладни години бяха, а и човек трябва да си пази хляба и да работи добре. Не се щадях - не мислех за старостта и болките, като сега. Пари ми трябваха, големият оборот беше много пари и аз бързах.  Колкото повече - толкова по-хубаво!
Внукът се загледа в стареца. Докато говореше излъчваше някакво особено топло спокойствие. Хладното утро, особеното предчувствие и очите на дядо му го караха да се чувства неспокоен.
- Беше около година преди да срещна баба ти. Май месец беше много натоварен. В малката зала на ресторанта имаше бал. Повечето младежи само танцуваха и пиеха. В  края на една от  масите имаше  жена! Всеки път като влезех в залата и виждах само нея. Присъствието и го усещах навсякъде, а когато излезех - нещо ме влечеше пак към нея. Нея не я помня, но това чувство - не можах да го забравя за толкова много години. Онази вечер сервирах и отсервирах, не си казахме нищо - само се гледахме. Глупав ще да съм бил!- подсмихна се стареца.

- Никога не съм мислел, че може да си харесвал друга, а не баба!!! Като започна с бала - веднага реших, че се шегуваш - подсмихна се младежът.- После какво стана?

-  В края на вечерта, когато оправяхме до сметката възникна проблем на една от масите.  Едни момчета спореха за сметката. Вече бяха пияни и не щяха да плащат! Карах се с двама едри бабаити, после дойдоха още четирима. Всички бяхме набутани в сервизното помещение. Беше много тясно  или заради лютия скандал мен може да ме е било страх. Тези бяха  пили и изобщо не се държаха добре! Да ги вземат дяволите! Сметката не им излизаше с над 100 лева. Нали са възрастни - трябваше поне  да могат да смятат! ...  От натоварените вечери се изкарваха големи бакшиши, но в този ден самата сметка не излизаше, а какво оставаше за допълнителни пари.  - Дядото спря и извади цигара, драсна клечка кибрит и с трепереща ръка я поднесе към тютюна. Дръпна силно от цигарата и издиша през носа. После се усмихна и продължи да разказва. -Ей, помня си всичко, сякаш е било вчера ....Склероза съм имал! Ух, да им се не види!
По едно време, ония момчета бая ме бяха притиснали в ъгъла.  После  платиха. Те се чувстваха измамени - аз също. От  сервизното излязохме с уредени сметки. Те тръгнаха към изхода на сградата - май щяха да ходят в друго заведение, а аз седнах  в коридора да изпуша една цигара. От тъмният коридор се виждаше много ясно онази жена! Тя си приказваше с другите на масата, но и тя поглеждаше тайно към мен. Очите.... очите и виждаха в душата ми, а моите в нейната. ... И аз я гледах тайно, защото няколко колеги, след скандала, ме намериха и седнаха при мен. После се обърнах  - младежите със сметката -  уж бяха тръгнали, а стояха срещу мен - цялата група. Един от тях започна да ме заплашва и да се държи грубо и да провокира останалите да ме бият и да си отмъщават ... Тогава Тя трябва да ги е чула, защото  излезе в коридора при нас. Ей, накара ги да си тръгнат! - Дядото запали втора цигара и се загледа в хоризонта. Сякаш се отнесе, но после се усмихна и с нисък глас продължи. - Виж, тази жена ... не помня да е била хубава. Имаше много по-хубави и по-млади, но ... но  имаше нещо ... като я погледнех и не можех да откъсна поглед от нея. Тя се изправи и ме защити.  ...  Онези не щяха да слушат, а най-наглия се изпери и и каза, че не и е работа да се бърка в мъжки работи. Тогава тя се завъртя към мен  и хвана  лицето ми с две ръце. Целуна ме - наистина не очаквах! В онези години не беше като сега при вас! - дядото пак се захили, като хлапак - После се завъртя и им каза, че вече е нейна работа и няма да им даде да правят глупости в нейно присъствие. Те си тръгнаха, а тя ме погледна и ми поиска лист и химикал. Не можех нищо да кажа - само я гледах. Дадох и тефтера за поръчките. Тя си написа нещо, а после се обърна и си тръгна. Беше написала телефонен номер.

- Дядо, а ти обади ли и се? Тя те е поканила на среща. - изкиска се младежът. Точно сега можеше да мисли само за историята на дядо си.

- Не. Не ме е канила - и аз так се заблудих. Тя изчезна! Когато и се обадих е оказа, че телефона е на баба ти - тогава се запознахме. Обадих и се няколко пъти ...  после -  знаеш.

- И това ли е всичко? Не я ли намери, нали още я помниш! Как си я забравил тогава, а сега я помниш? Те приятелки ли са с баба?

- Не, не се познават с баба ти.  Това е! Повече не съм я виждал. Сигурно Тя отдавна има деца и внуци. Дано да е била щастлива. Мислех, че ще я забравя, не знам защо я помня. Сещах се за нея през годините.

- Баба знае ....

- Какво ти  е казвала? - сухо попита дядото.

- Когато сте се срещнали ти си и казал за онази жена. Дядо, ти въобще обичал ли си баба? Вие сте изживели живота си заедно, имахте деца и внуци? Как може да пренебрегнеш това и да се връщаш към един малък незначителен миг от миналото? Не те разбирам?  ...

- Ти попита, а сега си недоволен! На човек му е съдено да обича истински само веднъж, дори да е за миг. Аз го разбрах късно. Всеки има сърце и може да го даде само на един човек, пък ако ще и той  да го захвърли. Моето сърце го открадна онази жена. Много исках да го дам на баба ти. С годините се научих да я обичам с главата си, а не със сърцето. Аз и дадох живота си, а тя ми даде своя. Никога не съм я лъгал. Старах се да компенсирам, това, което не можах да и дам. -Последните думи   дядото прошепна треперещ глас, а после въздъхна уморено.
Тишината увисна между двамата.

- Уморен и сам съм. После ще говорим пак. Тръгвай! - този път гласът на стареца бе твърд.

Младият човек погледна озадачено влажните очи на дядо си, но се подчини. Разговорът се му се струваше странен, нереален и невъзможен. Баба му и дядо му бяха на път да го побъркат!  Така става като се вързваш на щуротиите на  стари хора! Излезе от стаята и тогава го чу съвсем слабо -  сподавените ридания на човека, с чието име бе кръстен. Човек, който мислеше, че познава, а днес откри обратното. Спря до вратата силно изненадан. Вече знаеше, че е направил нещо много грешно. Баба му му беше доверила тайната си преди да умре, а той я бе предал. Беше му разказала и за някакъв странен облог със Съдбата. Явно дядо му нищо не знаеше за това. Просто не и беше повярвал, дори беше сигурен, че това са някакви дивотии. ... Винаги са се обичали- това мислеше преди. Дядо му и баба му бях образец за любов, запазена през годините, а това какво беше!? Сега изведнъж разбра, че може и да е сбъркал. Бум - чу се оглушителен трясък, който го извади от вцепенението. Стените за миг понесоха вибрацията на звука от стаята. За секунда момчето беше вътре. Никога не беше виждал дядо си да плаче. Шок! Не е възможно!
-ТОВА КАКВО БЕШЕ??? - Кошмар и най-важното не можеше да е истина! Не може да е истина ... 

Малко преди да почине баба му му бе разказала една странна история. Преди да срещне дядо му била много болна. Мразела съдбата си и целия свят, заради болестта си, заради неизживяната си младост, заради липсата на надежда, заради толкова много неща ... Искала да живее, но тялото и бавно и болезнено я изоставяло. Една вечер сънувала някаква странна жена с крила. Светещата жена и предложила да и върне живота, ако за една вечер успее да омагьоса някой и той да се влюби в нея. Баба щяла да оздравее, но нямала право да споделя това с никой. Така казала, оная с крилата. Болната се съгласила и тогава Съдбата я пратила там, на един от майските балове, сред блясъка на светлини и еуфория, но в чуждо тяло...
Всички я чакали да умре, но тя посрещнала синевата  здрава, защото в нея се излял копнежа на бъдещия и мъж. Тя живяла дълги години без да има правото да каже какво се е случило.

Съдбата се усмихна тъжно от прозореца. Беше се схванала от стоене, но чакането си заслужаваше! Преди години се обзаложила и с един нахален младеж, че ще срещне любовта - само за миг... Той твърдо мислеше, че знае всичко, че може всичко, но ... Съдбата знаеше, че като се меси, явно бе нарушила правилата, но и беше много скучно ... Днес бе спечелила облога! От дълго време беше тук. Чу целия разговор и сега се канеше да помогне на младежа да разбере дядо си ... и баба си ...  Щеше да му направи изненада в собствен стил. Обърна се- плясъка от криле подсказа, че си е тръгнала, а тънката й усмивка подсказваше, че ще се върне.

Стъкла за чупене?

***

"Живота е като стадион – някои идват да се състезават, други да търгуват, най-щастливите да гледат и да се наслаждават." - Питагор

- От щастливите ли си? 

***

- Какво искам? Да изкрещя - това искам, но не мога! 

Ден, в които имам чувството, че целия свят се е организирал, за да ми вгорчи живота по най-ефикасния начин! Приятелите и колегите се състезават всячески да изиграят  версията на Юда от 21 век, а в ролята на  Mr. Bean  е моя милост. Дори не ми се мисли за сценария ... Няма да описвам  и къде точно е драмата, защото няма нужда. 

Ще отбележа само резултата: 

1. Ядосана съм на себе си, защото трудно си набивам в главата  мисли от типа: "Пътят към ада е осеян с добри намерения",  "Пиронът, който стърчи над останалите, получава удар с чук", "Глупавият проумява само онова, което вече е станало"... и няколко за  посредника. (Ех, за толкова години не се научих, че всяка помощ се плаща! В класическия вариант  - на мен се пада честта! Трудно ми е да разбера как реших, че този път ще е различно?)
2. Ядосана съм на хората-  дразнят ме под общ знаменател /поне днес/. Групата на дразнителите е с размити граници и включва дори Мики Маус /който не е човек, но нищо/.

Решението:
Преди време ми казаха, че чупенето на скътала освобождавало най-много от стреса. Сега съм в състояние да го изпитам. И да си дойдем на думата ...Някой да има стъкла за чупене?

Вибрации

България - страната, която няма нужда от атентати!
Така може да опишем страната ни!
Скоро се наводнихме, тресохме, а вчера се взривявахме... Истински екшън!

                         ***

Идват тук да снимат филми за ВСВ, защото нямало нужда от декори  ...

***

 

Дали няма да ни вземат такса, като в увеселителен парк?

Телефонче, телефонче ....

Има стари телефони - има и нови телефони.

Има лъскави телефони - има и олющени телефони.

Има телефони - последен вик на модата, а има и страшно стари антики.

Има  скъпи и евтини телефони, такива с много екстри и такива без. Има телефони, които можеш да ползваш само по предназначение. Има женски и мъжки телефони, има шарени и скучни телефони, има с кабел и без кабел, има ...

Някои телефони се чупят и те оставят, а има и такива които ти оставяш /примерно, заради по-нов модел/.

Телефонче, телефонче ....

ти ще ме разбереш  и хората са като вас - същите сме ...
има нови и стари хора, има оставящи и оставени ...

Телефонче, телефонче .... ти ще ме разбереш?!
/... или аз теб?/

На прага ...

На  прага - пред дома ми - пнякога се сприрам и се чудя,  дали аз право имам - да влизам и излизам аз през него.

На  прага  - на година нова - отново със въпрос навлизам - дали ще мога да се справя?

На  прага -  перд душата своя - се спирам и се колебая, дали умората  ще ме отпрати вкъщи.

На  прага на деня си пак се  чудя, дали ще мога вече - назад аз да поглеждам без тревога.

искам!

-Искам повече да не ме видиш, повече да не чуеш за мен - никога! Не желая да ме помниш, да ме забравяш или да знаеш, че изобщо някога някъде ме е имало! Ако има друг живот - нека никога да не се срещаме. Никога! Искам да не се срещали, да не сме се познавали, да не сме се  мъчили! Когато мен няма да ме има на този свят ти никога не си спомняй за мен! Забрави ме! Обещавам, че няма да ти е трудно ... 

-Не! ! ! Промених си мнението!

Шеол

Тъмнина. Нищо не усещам - болката я няма! Съвсем слабо чувам два гласа - един женски и един мъжки. Не, и двата са женски, но единият е много груб и дълбок. Полагам усилия да различа думите - не мога да разбера какво си казват! ...
Започнах да ги разбирам - тънкият глас попита:

- Това как го разбра?....  Ау,  много интересно, а нещо друго знаеш ли? 

- Ходела да чака по спирките, но никой не идвал. ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ ?!?!?  Хвани тук. Дръж по-здраво!  Внимателно! ...  След време решила, че го е забравила, че го е преодоляла. Даже  била сигурна. И после  отишла в столицата. Искала да  срещне  отново любовта. То така става  - искам и се срещаш! Ама на! Искала!  ...

- Ама наистина ли го забравила, а? - попита тънкото гласче.

- Как ще го е забравила? Ти слушай, какво станало после! Веднъж Тя  се приготвила и  тръгнала  да се срещне с новата си "любов" и  трябвало да мине през един подлез, за да стигне на мястото за среща. Даже може и да се е помолила - този новия да и е любовта на живота ... Точно  започнала да се спуска  по стълбите и някой и се захилил  отдолу. Такъв голям град, с толкова много улици, подлези, булеварди  ... То, подлез - няма как да избегнеш срещата. Вървяла Тя надолу, а Той нагоре. То голяма среща ще да а било. Тя не е искала да го среща, а  на него му е било все едно ...  Даже май се зарадвал да я  види ... После поговорили малко и се разделили.

- И после какво станало? Ох, дръж по-здраво, че ще го изпусна. Не ми стигат силите - изписка тънкото гласче

- Какво да стане - живота им продължил своя ход. Двамата поели в различни посоки. Разминали се за последен път. И двамата не си признавали грешките. Продължили да живеят, даже понякога им се получавало, като на другите хора, но ... ето ги и двамата тук - заедно в Преизподнята. Ако не бяха толкова упорити, щяха да си живеят добре, но те... То нейния живот ...Жал ме е ....Знаеш ли, СИЛАТА има замисъл за всичко - те не са го разбрали. Ако ТЯ те прати в тунел е едно, но ако срещне две души в подлез - тогава става различно ... едната трябва да поеме вината, а другата душа ще може да живее свободна, но винаги си остават свързани.

-Изглеждат ми много жалки ...Всички ли са такива? - прошепна тънкото гласче.

- Аз съм тук от много дълго време и вече знам, че хората убили любовта в живота си са най-жалки, но такива като тези тук не съм срещала! Знам много истории  - като докоснеш тук телата разбираш какво им се е случило, докато са били живи. Най-ярките им спомени са запазени. Имаме цяла вечност - ще ти разкажа. Тези двамата са готови да продължат напред.

-  Ти, знаеш още  истории?

...

Гласовете заглъхнаха, а душите бяха погълнати от топла светлина. Пътят към нищото беше пред тях. Ако имаха късмет, в следващия  си живот можеха да се обичат и никой, и нищо нямаше да ги спре.

Партиотично

Хората се хранят непрекъснато. Ядът във време на война, във мирно време, ядът когато са гладни и когато не са, когато излизат на среща, когато са тъжни, когато нямат какво да правят, когато имат какво да правят, но нямат желание да го свършат, ядът когато им харесва и когато не им харесва, ядът обредни и религиозни храни, храни с определено значение и символика, ядът традиционна кухня, екзотична кухня, бързи храни, сурови храни,  ядът сутрин, вечер, на обяд, през нощта и въобще по всяко време  и всичко... и  ...

В България има точно един ден в годината - 2 юни, когато във времето за хранене - точно 12 по обед /напълно планирано/, в нашата страна, се чува плача на сирените. Точно в този ден, точно по обед се почита паметта  на героите ни! Усещането  е изключително! Звукът чупи маската на ежедневните грижи. За три минути ВСИЧКИ - без да сме в храм, изпълняваме ритуал. В деня за всенародна почит към паметта на загиналите за свободата и независимостта на България, ние се срещаме с време, когато е можело да се усети мириса на кръвта и барута, плача на бягащите, виковете на отиващите си завинаги, ритъма на войските, лекия полъх на свободата, глада и нищетата. Във времена  без държава,  тези хора със силен корен и свободен дух са отстоявали себе си и родината си. Там! Точно ТАМ - на тази земя, върху която стъпваме вески ден,  точно под това небе - тяхното небе и моето небе - в тези три минути ние се срещаме - ставаме едно. 

 Днес, точно по обяд, за три минути нашата нация НАХРАНИ душите си и дано да са сити  до следващия 2 юни точно в 12 часа.

Ръководена от въздуха

Аз съм ръководена от въздуха - моят кошмар е да започна да падам към земята - започне ли да се случва се събуждам с писък ... От тези хора съм, които когато се разхождат или отиват някъде се зазяпват в облаците, дърветата, улиците, плакатите  и въобще във всичко, което може или не  да привлече вниманието ми. Понякога си  мисля, че приличам на цяла група японски туристи, но без фотоапаратите. Впечатлявам се от всичко! 

Според някои приятели в това отношение съм като децата.

 Чак ми зазвуча и мелодия в главата ...

"Боса по асфалта вървя си,
свиркам си и нищо не търся -
просто детски навик още в мен живее."

И който ме знае как пея веднага ще помоли да спра, 

затова ще разкажа две истински случки за илюстрация.

 Преди време по път за работата ми забелязах, че някой бе изкъртил една шахта ... Опитах да намеря начин да сигнализирам за тази неизправност, но още няма /видим и невидим/ резултат ...

Философският прочит на проблема ми се видя забавен - ето как бе позициониран.

На едно много симпатично  площадче с фонтанче, дръвчета и пейки дълго време зееше не голяма дупка, която ме привличаше всеки път, когато минавах край нея. Напълно несъзнателно и неорганизирано, въпреки че знаех за дупката от метър - метър и половина, няколко пъти се опитах да падна в нея... Сега съзнателно я заобикалям. В крайна сметка, точно заради тази дупка видях, креативният дух на България в действие. Намериха се едни млади хора /вероятно ученици/, които успяха да намерят приложение за  неизправността. За да ме разберете правилно, трябва да отбележа, че точно до екс шахтата има фонтан и пейка. Преди ден открих, че младежта има невероятно съзнание. Методичните единици и опитите да се възпитава поколението в родолюбив дух и екологично възпитание все някога трябваше да дадът резултат. Е, дадоха го! Младежта бе успяла да реализира възпитание, дух и креативана мисъл, като се препичаше, като група гущери на слънце и люпеше семки /в учебно време/, но по-важното е, че не замърсяваше  площадчето със заниманието си, а със старание плюеше в зеещата дупка. В същата шахтата се изхвърляха и отпадъци от всякакво естество.

В един друг прекрасен пролетен ден пак трябваше да отида на работа. Въобще, всеки делничен ден ТРЯБВА да ходя на работа. Бях втора смяна. Времето предполагаше да поемам витамин Д направо от слънцето, а не да се забия в хладната и задушлива обстановка на работното ми място. Пътя  ми минаваше през един - два парка и няколко тихи улици, пресичаше и  две кръстовища с голямо улично движение. Трябваше да си взема салфетки от някой магазин. Не си промених  маршрута - заради едни салфетки... Реших, че ще мина през някое малко магазинче. Да, но когато наближих набелязаното гаражче установих, че точно сега го зареждат със стока. Един голям камион разперил  двете си врати, а доставчика снове от магазина в камиона и обратно, като трудолюбива мравка. Като за капак и място да се влезе в магазина не бяха оставили. В този момент трябваше да се вземе решение - да се откажа или да пробвам да се справя със ситуацията. Е, реших, че мога да се справя - няам дасе преяавам, я! Наредих се до отворената врата на камиона започнах да дебна доставчика. Успях! Намъкнах се в магазина за части от секундата, въпреки несъобразителността на персонала, въпреки съвсем малкото място и риска да се заклещя  между двете врати - аз успях! Вече можеше да си купя каквото си поискам! Това е реализация на мечтите на много жени по света - те не включват точно гаражни магазини за хранителни стоки, но усещането е сходно!!! Победител при разпродажба, покупки в неприлично скъпи магазини или това промъкване - ефекта върху тялото и душата е сходен - чувство за триумф! За съжаление ефекта на подобни емоции е твърде краткотраен  в реалното време и пространство. Вероятно невероятното чувство щеше да се задържи малко повече, ако смутения поглед на продавачката не бе съпроводен с репликата: "Това не е вход за клиенти, моля минете през другата врата".  Е, минах през другата врата, но този път емоциите не бяха като предходните - дори не ги доближиха. Купих салфетките и продължих за работа.

...

"Боса по асфалта вървя си,
свиркам си и нищо не търся -
просто детски навик още в мен живее.
Боса по асфалта минавам,
знам че няма мода такава -
просто детски навик още в мен живее."

м о л б а

Някъде там, където Земята и Небето се целуват, където светлината е изпита от тънка бяла мъгла- ти си там. Аз гледам напред и вървя, за да те намеря ...

Бам - бам, бам - бам ... и пак ... бам-бам ...

Чувам ударите на сърцето си - приличат ми на барабаните ударите на галера,  лутаща се в морето. Ритъма се забързва.  Усещам как кръвта ми се блъска в мен - опитва се да излезе, да  намери пролука. Страх ме е! Плаша се, че  може да се случи. Мога ли да  ти позволя да вземеш сърцето ми, а после ти да го захвърлиш? Това е жестоко! Тогава хората от сивия скучен свят ще стъпчат с грубите си крака ... бедното ми захвърлено сърце! Никой няма да може да го спаси от сивата тълпа, дори ти!

Без сърце топлата ми кръв  ще освободи водата в мен и тя ще прелее, ще се напълнят очите ми със сълзи и ще текнат като пролетни потоци, а когато и те пресъхнат  ще дойде студът. Бавно всичко в мен ще замръзне, а на мястото където днес все още имам топло и биещо сърце, тогава  ще има само голяма ледена буца.

Ще се моля всяка сутрин на Слънцето да ми даде топлината, за да разтопя леда, за да са без болка сутрините ми, за да ям, за да спя, за да мога без болка и самота да изживявам деня си. Слънцето всеки ден ще ме пита дали ще може да ми помогне. Дали ще може?

Затова те моля, ако няма да запазиш сърцето ми, ако ще го захвърляш - не ми го вземай. ... Моля те, аз още не знам как да стопя ледник, не ме превръщай в лед, не ми позволявай  да изстина  преди да съм напуснала живота. Не ми вземай сърцето - то ми е само едно.

Бам - бам, бам - бам ... Чувам ударите на сърцето. Знам какво ще стане! Страх! ... Паника!  ... Надежда! ... Сърцето ми бие като барабан на галера - ритмично и силно. Чувам плисъците на кръвта си. Шумът  вътре в мен ме подлудява. Моля те, не ми взимай сърцето, ако няма да го пазиш и ще го захвърлиш ...

Моля те!

 Аз гледам напред и вървя, към тънка бяла мъгла, където Земята и Небето се целуват, за да те намеря. Пред себе си виждам пушеците на тлеещите огньове на миналото, но огъня е измил спомена за болката, останала е само надеждата, че ще те открия и ще си го върна  ...

в я т ъ р

По Коледа стават чудеса. Тази година по Коледа падна мъгла!

снимка - интернет

ПРОФИлактика

Диагноза

   Лудост