Аз съм ръководена от въздуха - моят кошмар е да започна да падам към земята - започне ли да се случва се събуждам с писък ... От тези хора съм, които когато се разхождат или отиват някъде се зазяпват в облаците, дърветата, улиците, плакатите и въобще във всичко, което може или не да привлече вниманието ми. Понякога си мисля, че приличам на цяла група японски туристи, но без фотоапаратите. Впечатлявам се от всичко!
Според някои приятели в това отношение съм като децата.
Чак ми зазвуча и мелодия в главата ...
"Боса по асфалта вървя си,
свиркам си и нищо не търся -
просто детски навик още в мен живее."
свиркам си и нищо не търся -
просто детски навик още в мен живее."
И който ме знае как пея веднага ще помоли да спра,
затова ще разкажа две истински случки за илюстрация.
Преди време по път за работата ми забелязах, че някой бе изкъртил една шахта ... Опитах да намеря начин да сигнализирам за тази неизправност, но още няма /видим и невидим/ резултат ...
Философският прочит на проблема ми се видя забавен - ето как бе позициониран.
На едно много симпатично площадче с фонтанче, дръвчета и пейки дълго време зееше не голяма дупка, която ме привличаше всеки път, когато минавах край нея. Напълно несъзнателно и неорганизирано, въпреки че знаех за дупката от метър - метър и половина, няколко пъти се опитах да падна в нея... Сега съзнателно я заобикалям. В крайна сметка, точно заради тази дупка видях, креативният дух на България в действие. Намериха се едни млади хора /вероятно ученици/, които успяха да намерят приложение за неизправността. За да ме разберете правилно, трябва да отбележа, че точно до екс шахтата има фонтан и пейка. Преди ден открих, че младежта има невероятно съзнание. Методичните единици и опитите да се възпитава поколението в родолюбив дух и екологично възпитание все някога трябваше да дадът резултат. Е, дадоха го! Младежта бе успяла да реализира възпитание, дух и креативана мисъл, като се препичаше, като група гущери на слънце и люпеше семки /в учебно време/, но по-важното е, че не замърсяваше площадчето със заниманието си, а със старание плюеше в зеещата дупка. В същата шахтата се изхвърляха и отпадъци от всякакво естество.
В един друг прекрасен пролетен ден пак трябваше да отида на работа. Въобще, всеки делничен ден ТРЯБВА да ходя на работа. Бях втора смяна. Времето предполагаше да поемам витамин Д направо от слънцето, а не да се забия в хладната и задушлива обстановка на работното ми място. Пътя ми минаваше през един - два парка и няколко тихи улици, пресичаше и две кръстовища с голямо улично движение. Трябваше да си взема салфетки от някой магазин. Не си промених маршрута - заради едни салфетки... Реших, че ще мина през някое малко магазинче. Да, но когато наближих набелязаното гаражче установих, че точно сега го зареждат със стока. Един голям камион разперил двете си врати, а доставчика снове от магазина в камиона и обратно, като трудолюбива мравка. Като за капак и място да се влезе в магазина не бяха оставили. В този момент трябваше да се вземе решение - да се откажа или да пробвам да се справя със ситуацията. Е, реших, че мога да се справя - няам дасе преяавам, я! Наредих се до отворената врата на камиона започнах да дебна доставчика. Успях! Намъкнах се в магазина за части от секундата, въпреки несъобразителността на персонала, въпреки съвсем малкото място и риска да се заклещя между двете врати - аз успях! Вече можеше да си купя каквото си поискам! Това е реализация на мечтите на много жени по света - те не включват точно гаражни магазини за хранителни стоки, но усещането е сходно!!! Победител при разпродажба, покупки в неприлично скъпи магазини или това промъкване - ефекта върху тялото и душата е сходен - чувство за триумф! За съжаление ефекта на подобни емоции е твърде краткотраен в реалното време и пространство. Вероятно невероятното чувство щеше да се задържи малко повече, ако смутения поглед на продавачката не бе съпроводен с репликата: "Това не е вход за клиенти, моля минете през другата врата". Е, минах през другата врата, но този път емоциите не бяха като предходните - дори не ги доближиха. Купих салфетките и продължих за работа.
...
"Боса по асфалта вървя си,
свиркам си и нищо не търся -
просто детски навик още в мен живее.
Боса по асфалта минавам,
знам че няма мода такава -
просто детски навик още в мен живее."
свиркам си и нищо не търся -
просто детски навик още в мен живее.
Боса по асфалта минавам,
знам че няма мода такава -
просто детски навик още в мен живее."
